От началото на март сме свидетели на невиждана през последните години по размерите си кампания на насилие над бежанци и хора с чуждестранен произход в София. Поляризиращите и расистки изказвания на политици и безкритичното, сензационно медийно покритие отприщиха вълна от атаки. София е все по-опасна за онези, които по един или друг начин не се вписват в профила на „чисти“ етнически българи, а фашистки групировки тероризират чужденци вече ежедневно. Необходима е спешна реакция: да се изправим срещу расизма и ксенофобията с всички сили, преди да е станало твърде късно.
Сред вълната от фашизъм надигащ се в Европа, темата за миграцията традиционно заема основно място сред репертоара на крайнодесни и консервативни политици и партии, които се опитват да извличат дивиденти чрез всяване на страх и активиране на расистки сантименти и паника. Политици от всички партии пък говорят за борба с т.нар. „нелегална“ миграция, издигат стени по границата с Турция и толерират обилното полицейско насилие срещу мигрантите. От няколко месеца покрай влизането на България в Шенген темата с миграцията, повдигната особено от Австрия, за да вмени вина за „бездействие“ на България и Румъния, беше активизирана отново от Корнелия Нинова и други депутати от БСП и „Възраждане“. Те упорито и систематично заплашваха с вълни от уж престъпни мигранти, които щели да бъдат прехвърлени в България – въпреки постоянните опровержения относно процедурата по връщане на мигранти от други европейски страни, както и въпреки данните за това колко малко са всъщност мигрантите, преминаващи границата.
Вълна от насилие
На този фон в началото на март широко разгласен инцидент със замесени лица от център за търсещи закрила в кв. „Овча купел“ беше раздухан за политическа изгода и превърнат в опорна точка за политици и медии, които заговориха за проблем със сигурността около мигрантите в столицата. Последваха няколко нападения от страна на неонацистки групи над хора с „различен“ цвят на кожата (сред които имаше и английски студенти по медицина, които бяха пребити на бул. „Витоша“ на 8 март), но полицията отказа да категоризира атаките като мотивирани от омраза на расова основа. Вместо това, в медиите продължи да се говори за „инциденти с мигранти“, което само допринасяше към объркването и към впечатлението, че бежанците представляват някакъв проблем на сигурността. Дори ежедневно поведение, което не би привлякло никакво внимание при други обстоятелства („движат се на групи“, „навън са вечер“) беше патологизирано в медиите като знак за опасност.
Темата веднага беше подета от представители на различни политически партии: местната структура на ГЕРБ (ръководена лично от Борисов) свика извънредно заседание на общинския съвет, като атакува по този начин кмета Терзиев за (без)действието му. Терзиев и издигналата го коалиция се обявиха за повече полиция и проверки срещу мигранти. В Народното събрание депутати от БСП, „Възраждане“ и ИТН също се опитаха да извлекат дивиденти от създалата се ситуация и заеха категорични антимигрантски позиции. На фона на внушенията и расистките подмятания от тези партии остана на заден план изслушването на председателя на Държавната агенция за бежанците, която изнесе потресаващи данни за липсата на финансиране, пренаселеността и лошите условия за пребиваване на лицата, търсещи закрила в България.
Междувременно МВР стовари целия си репресивен инструментариум върху бежанците. Вместо да предприеме мерки срещу нападенията над мигранти и чужденци, полицията задържа над 100 човека с мигрантски произход. Драстично беше увеличен броят на полицаите и проверките на лични документи, за които мишена са специфично хора с различен цвят на кожата. На проведения протест срещу расизма и ксенофобията бяха споделени разкази на бездомни, роми и бежанци, които са подложени на растящо полицейско насилие в самия център на столицата. Кулминацията на този процес се случи на 28 март, когато охраната на центровете за бежанци бе поверена на МВР. По този начин предоставянето на закрила и убежище все повече се трансформира от хуманитарен и правен проблем към предполагаем проблем на обществената сигурност. Полицията посрещна промените с мащабна акция във всички центрове на територията на София. От изявление на полицията стана ясно, че това е само началото и такива акции ще се провеждат често, „докато се убедим, че правилата се спазват“. В резултат от акцията е задържан… един човек.
Вълна на фашизъм
Масираната медийна и политическа кампания срещу бежанците намери отражение в активирането на отявлени ултра-десни и неонацистки групи в София, които организираха редица нападения над бежанци и няколко протеста срещу миграцията (на 10 и 31 март). Наред с това, кандидатът за районен кмет на кв. „Овча купел“ от партия ГЕРБ организира „спонтанен граждански протест“ срещу мигранти и срещу центъра за настаняване на територията на поверения му квартал. Няколко организации, известни с привличането на непълнолетни и дори малолетни момчета с крайнодясната си идеология, стоят зад зачестилите физически нападения над мигранти и чужденци. Организации като „Млада гвардия“ и „Младежи за България“ са обвързани с по-отдавна действащи фашистки групи и партии в София като БНС, ВМРО и подобни и са известни с няколко публични акции срещу феминистки и ЛГБТИ протести и като участници в нацисткото шествие Луковмарш.
На 28 март афганистанец и жена му (българка) са нападнати и пребити посред бял ден в столичен квартал пред собственият им апартамент. Същата вечер последва и друго нападение над момче от афганистански произход пред метростанция „Мизия“, а в медиите се появи информация за каскада от случаи, насочени срещу „араби“ и „мургави“ хора, организирани от неонацистки младежки организации.
Нападенията от страна на фашистите се вписват в цялостната им стратегия. През последните години има немалко публични доказателства за мобилизационните действия на множащите се крайно десни младежки организации: паметни шествия, събития, доброволчески инициативи и квартални мероприятия като създаване и поддържане на нацистки графити. Тези дейности свидетелстват за особен интерес на крайнодесните към индоктриниране и набиране на поддръжници сред младежта и използването им за политически цели. Новите групи получиха своето бойно „кръщение“ в няколко набега към леви социални центрове и протести. Последните им действия срещу бежанци свидетелстват за успешно изградения им капацитет, който сега може да се мобилизира във време на политически и медиен чадър. Подобни тактики са използвани от нацистите още през 1920-те и 1930-те години.
Кой печели?
В България, за крайнодесните политици, истеризирането на темата за миграцията е повод да се уязвят управляващите; за управляващите пък дехуманизирането на бежанците е необходимо, за да извини и прикрие пограничното насилие и тормозът на бежанците в страната, необходими, за да се демонстрират на европейските партньори „успехите“ в борбата срещу миграцията. В медийното и общественото пространство има много малко гласове в защита на бежанците и превес на сензационното и безкритично отразяване на гледната точка на управляващата класа. Именно в тази среда на грижливо култивирана нетърпимост към хората с арабски, южноазиатски и африкански произход фашистките групи намериха безпроблемно поле за изява.
Печелившите от разрастващото се насилие, обаче, далеч не са само в страната ни. В Италия, Финландия и Унгария има открито крайнодесни правителства и/или управляващи коалиции между кафяви и тъмносини партии с подчертано антимигрантски курс, а в почти всички останали държави крайнодесните партии са сред най-големите политически сили. В Швейцария и Нидерландия те са най-големите партии, а във Франция, Испания, Португалия, Швеция и Германия набират сериозна сила и популярност, също движени от визията за „Крепостта Европа“. Привлечени от успехите на крайнодесните и прогнозите за крайнодесен завой след Евроизборите през юни 2024 г., неолибералните технократи като Урсула фон дер Лайен, уж приемливо консервативни партии като ЕНП (чиито членове в България са ГЕРБ, СДС и ДСБ), но и център-левите правителства като управляващата тройна коалиция в Германия и социалдемократите в Дания и Швеция директно започват да налагат антимигрантски политики и говорене, надявайки се че по този начин ще се харесат на избирателите.
На практика с тези си действия за пореден път през последното десетилетие властимащите в Европа, въпреки огромните си претенции за демократичност, създават един истински бюрократичен и хуманитарен ад за търсещите закрила и по-добър живот хора и заемат все по-ксенофобни и расистки политически позиции. Националните и европейските политики задълбочават криминализацията и насилието над мигрантите по границите. Тези политики са съчетани с целенасочени усилия за прехвърляне на проблема на авторитарни режими извън континента. Европейският съюз отдавна сключи сделка с Турция, а вече и с Тунис и Египет, в които предоставя финансиране на режимите в тези държави в замяна на насилствено задържане и репатриране на бежанските потоци. Когато крайнодесните печелят избори след избори, те получават контрол върху вече изградените по този тертип капацитети и политически механизми, за да могат те да ги оптимизират и управляват по свой образ и подобие. Всичко в това се случва докато водещите партии уж водят благородна борба с крайнодесния екстремизъм.
Процесите в България в този смисъл плътно следват „добрите европейски практики“, като стратегическото геополитическо положение на страната като външна граница на ЕС предполага още повече ескалации на античовешкото отношение към търсещите закрила в идните месеци и години.
Коренът на проблема
Наред с това, всички тези развития далеч не са следствие на някакви „културни“ сблъсъци и войни, както упорито се опитват да ни убеждават ден и нощ от медийните и политически трибуни. Работниците и работнички мигранти изпълняват конкретна функция в капиталистическата система като средство за повишаване на равнището на експлоатация. Рестриктивният режим на пребиваване, който лишава мигрантите от граждански, социални и трудови права, служи като механизъм за директна експлоатация. А веднъж нормализирани за едни групи от хора, дадени практики на експлоатация бързо започват да се прилагат и към други групи работнички и работници. Граничните режими, насаждането на страх, омраза, разделение е опит за придаване на криминален статут на мигрантите, които често се смятат за нелегални, но и които са част от работническата класа. По този начин капиталистическата система експлоатира нископлатения, а понякога и криминализиран труд и присвоява принадената стойност, произведена от работниците. Експлоататорският характер на капитализма се нуждае точно от подобно насаждане на етническа омраза, за да намали способността на работниците и работнички мигранти да се противопоставят на лошите условия на труд и ниското заплащане в различните сектори и на отделните работни места. Малко вероятно е работници и работнички от друга държава, които често не владеят местния език и се смятат за нелегални, защото нямат всички необходими документи, да се опитат да се опълчат на работодателите си по някакъв начин поради страх от депортиране в още по-ужасяващите условия на войни или бедност, от които са избягали първоначално.
Освен икономически изгоди, този антимигрантски режим има и функцията да поддържа бялото господство и расистката система на западните държави. Милитаризацията на границите, пограничното насилие, дехуманизирането на мигрантите от Близкия Изток, Южна Азия и Африка целят да стабилизират възгледите за „излишни“ животи, които не заслужават хуманно отношение. Това третиране на мигрантите е логично продължение на империалистичните войни срещу Афганистан, Ирак, Либия, Сирия, Палестина и Йемен от страна на САЩ, Русия, Израел, мнозинството европейски държави и техните съюзници, които войни са най-голямата непосредствена причина за нестабилността, тероризма и хаоса в тези страни, предизвикващи вътрешно разселване и бежански вълни. Нещо повече, колониалната и постколониалната експлоатация на Запада над страните от Глобалния юг продължават да причиняват глад, страдания и конфликти в бившите европейски колонии: и до днес е широко разпространена експлоатацията на природни ресурси, контролът над паричната политика и поддържането на икономическа зависимост. Вместо западните държави да поемат историческата отговорност за разоряването и експлоатацията над останалия свят, те превръщат трагедията на бежанците в още един инструмент за подчинение и възможност за натрупване на капитал.
Очевидно е как синхронът между медии, политически актьори, институции и неонацистки бойни бригади никак не е случаен, нито пък е просто продукт на някаква „байганьовщина“ или „антисистемност“. Обратното: расовата омраза, антимигрантските реторика и политики, внимателното конструиране на образа на етнически чистия „европеец“ или „българин“, които се борят за „Крепостта Европа“ или „България на българите“ целят запазването НА ВСЯКА ЦЕНА на съществуващата система. Която система е именно йерархична, жестока, експлоатираща и малтретираща по веригата си толкова по-ожесточено, колкото по-надолу в йерархията ѝ си.
„Обикновените“ българки и българи, чийто образ бива очертаван и използван най-вече през мотива на „етническата чистота“, са много по-близки класово и житейски до мигрантите, пресичащи легално или не граници, докато бягат от войни, глад, мизерия и климатични катастрофи, отколкото са до богаташи и политици, насъскващи едни обществени групи срещу други в името на още повече политическа власт и печалба за себе си и собствената си класа. При 2 милиона българи в чужбина и трудова миграция, засягаща почти всяко семейство у нас, е трудно да не виждаме как същите механизми на расова омраза и фантазии за расова чистота, които в момента се използват за брутално насилие срещу мигранти в София, удрят и по българите в чужбина. Само преди седмица българско семейство и двете им деца загинаха при пожар в дома им и в малък немски град, като разследващите предполагат умишлен палеж, а правозащитните организации в града подозират расистки мотиви зад пожара. Както Джавед Нури сподели в емоционалната си и разтърсваща реч на протеста в солидарност с мигрантите в София на 28 март, след като група нацисти бяха пребили него и жена му по-рано същия ден: „Какво като съм черен? Сякаш няма българи, които са мигранти някъде ли?“
