Надници срещу домакински труд

Силвия Федеричи

Надници срещу домакински труд

Силвия Федеричи

Превод: Камелия Добрева

1974

Казват, че е любов. Ние казваме, че е неплатен труд.
Казват, че е фригидност. Ние го наричаме отказ от работа.
Всеки спонтанен аборт е трудова злополука. 

И хомосексуалността, и хетеросексуалността са
режими на работа . . . но хомосексуалността е
контролът на работниците върху производството, а не края на труда.

Повече усмивки? Повече пари. Нищо няма да бъде толкова
мощно да разруши лечебните достойнства на
усмивката.

Неврози, самоубийства, десексуализация: професионалните
заболявания на домакинята.

В много случаи трудностите и неяснотите, които жените изразяват когато става дума за заплащането на домакинската работа [1], се дължат на факта, че те свеждат заплащането на домакинския труд до конкретно нещо, до една купчина пари, вместо да го разглеждат като политическа перспектива. Разликата между тези две гледни точки е огромна. Да разглеждаме надниците за домакинския труд като нещо, а не като перспектива, означава да отделим крайния резултат на нашата борба от самата борба и да пренебрегнем нейното значение за демистифициране и подкопаване на ролята, отредена на жените в капиталистическото общество.

Когато гледаме на надниците за домакински труд по този опростенчески начин, започваме да се питаме: до каква степен малко повече пари биха донесли промяна в живота ни? Може дори да се съгласим, че за много жени, които нямат друг избор освен домакинския труд и брака, това наистина би било от голямо значение. Но за онези от нас, които изглежда имат и други възможности – професионална работа, просветен съпруг, общностен начин на живот, хомосексуални отношения или комбинация от всичко изброено – то не би представлявало особена разлика. Предполага се, че ние имаме и други начини да постигнем икономическа независимост, а последният начин, по който искаме да я постигнем е припознавайки се като домакини – съдба, която, както всички сме съгласни, е, така да се каже, по-лоша от смъртта. Проблемът с тази позиция е, че във въображението си обикновено добавяме малко пари към гадния живот, който водим сега, и после се питаме: „И какво от това?”, като изхождаме от погрешната предпоставка, че някога бихме могли да получим тези пари, без в същото време да революционализираме – в процеса на борба за тях – всичките си семейни и социални отношения. Ако възприемем надниците за домакински труд като политическа перспектива, обаче, се вижда ясно, че борбата за тях ще доведе до революция в живота ни и в социалната ни власт като жени. Също така е ясно, че ако смятаме, че нямаме „нужда” от тези пари, то е защото сме приели конкретните форми на проституция [2] на тялото и ума, чрез които получаваме парите, за да скрием тази нужда. Както ще се опитам да покажа, заплащането на домакинската работа е не само една революционна перспектива, а единствената революционна перспектива от феминистка гледна точка и в крайна сметка за цялата работническа класа.

Труд от любов

Важно е да признаем, че когато говорим за домакински труд, не говорим за работа като всяка друга, а за една от най-всеобхватните манипулации, най-изтънчените и мистифицирани форми на насилие, които капитализмът е извършвал срещу която и да е група от работническата класа. Вярно е, че при капитализма всяка(и) работник(чка) е манипулиран(а) и експлоатиран(а), а връзката му(ѝ) с капитала е напълно мистифицирана. Работната заплата създава впечатление за справедлива договорка: ти работиш и ти плащат, следователно ти и твоят шеф сте равни; докато в действителност работната заплата, вместо да плаща за труда, който вършиш, скрива целия неплатен труд, който е предназначен за печалбата. Но заплатата поне служи като признание за това, че си работник и можеш да договаряш и да се бориш срещу условията, цената и количеството на този труд. Да имаш заплата означава да си част от обществен договор, чието значение не подлежи на съмнение: работиш не защото ти харесва или защото е естествено за теб, а защото това е ключово условие за твоето оцеляване. Но колкото и да си експлоатиран, тази работа не е същността ти. Днес си пощальон, а утре – таксиметров шофьор. Единственото, което има значение, е колко от тази работа трябва да свършиш и колко от тези пари можеш да получиш.

Случаят с домакинската работа, обаче, е качествено различен. Разликата се състои в това, че домакинската работа не само е наложена на жените, но и е превърната в естествен атрибут на женската физика и личност, във вътрешна потребност, в стремеж, който уж идва от дълбините на женския ни характер. Превръщането ѝ в такъв естествен атрибут, вместо да бъде призната за обществен договор, е било исторически необходимо тъй като според заговора на капитала срещу жените, на тях е предопределено този труд да бъде неплатен. На капитала му е потребно да ни убеди, че това е естествена, неизбежна и дори удовлетворяваща дейност, за да ни вмени неплатения труд като насъщен. От своя страна, неплатеният характер на домакинската работа е най-мощното оръжие за утвърждаване на общоприетото схващане, че тя не е работа. Това схващане пречи на жените да се борят срещу неплатения труд, освен чрез лични дразги, пренесени от кухнята в спалнята, на които обществото се присмива, омаловажавайки още повече главния ищец в борбата. На нас, жените, се гледа като на досадни кучки, а не като на борещи се работнички.

А колко е „естествено” да бъдеш домакиня, след като са необходими поне двадесет години социализация – ежедневно обучение, извършвано от майка без заплата – за да се подготви жената за тази роля, да бъде убедена, че децата и съпругът са най-доброто, което може да очаква от живота. Дори и в този случай, тези усилия не са съвсем успешни. Колкото и добре да сме обучени, малко са жените, които не се чувстват излъгани, когато сватбеният ден приключи и те се озоват пред мръсна мивка. Много от нас все още имат илюзията, че се женят по любов. Други признават, че се женят за пари и сигурност. Време е, обаче, да си дадем ясна сметка, че дялът на любовта или парите е много малко, в сравнение с огромния товар работа, която ни очаква. Ето защо по-възрастните жени винаги ни казват: „Наслаждавай се на свободата си, докато можеш, купувай си каквото поискаш сега…”. Но за съжаление е почти невъзможно да се радваш на каквато и да е свобода, ако от най-ранните дни на своя живот си научена да бъдеш послушна, подчинена, зависима и най-важното – да се жертваш и дори да изпитваш удоволствие от това. Ако не ти харесва, това е твой проблем, твой провал, твоя вина, твоя слабост.

Трябва да признаем, че капиталът много успешно скрива труда ни. Той е създал истински шедьовър за сметка на жените. Като е отказал заплащане на домакинската работа и я е превърнал в акт на любов, капиталът е убил много зайци с един куршум. На първо място, той си е осигурил адски много труд почти безплатно и е направил така, че жените, вместо да се борят срещу него, ще търсят този труд като най-доброто нещо в живота си (вълшебните думи: „Да, скъпа, ти си истинска жена”). В същото време, той е дисциплинирал и мъжа работник като е направил „неговата жена” зависима от неговата работа и заплата и го е вкарал в дисциплиниращ капан, като му дава слугиня, след като той самият е прислугвал толкова много във фабриката или в офиса. Всъщност нашата роля като жени е да бъдем неплатени, но щастливи и най-вече любящи слугини на „работническата класа”, т.е. на онези слоеве от пролетариата, на които капиталът е бил принуден да предостави повече социална власт. По същия начин, по който бог е създал Ева, за да доставя удоволствие на Адам, капиталът е създал домакинята, за да обслужва физически, емоционално и сексуално мъжа работник – да отглежда децата му, да му кърпи чорапите, да закърпва егото му, когато то е смазано от работата и обществените отношения (които са отношения на самота), които капиталът е запазил за него. Именно тази особена комбинация от физически, емоционални и сексуални услуги, които се включват в ролята, която жените трябва да изпълняват за капитала, създава специфичния характер на тази слугиня, каквато е домакинята, която прави работата ѝ толкова тежка и в същото време невидима. Не е случайно, че повечето мъже започват да мислят за брак веднага след като започнат първата си работа. Не само защото вече могат да си го позволят, но и защото да имаш човек вкъщи, който да се грижи за теб, е единственото условие да не полудееш след ден, прекаран на поточната линия или на бюрото. Всяка жена знае, че именно това трябва да прави, за да бъде истинска жена и да има „успешен” брак. И в този случай, колкото по-бедно е семейството, толкова по-голямо е поробването на жената, и то не само заради паричното положение. Всъщност капиталът има двойна политика – една за средната класа и една за пролетарското семейство. Неслучайно в семейството на работническата класа откриваме най-неизтънчения мачизъм: колкото повече удари получава мъжът в работата, толкова повече жена му трябва да бъде обучена да ги понася и толкова повече му е позволено да възстановява егото си за нейна сметка. Биеш жена си и изливаш гнева си срещу нея, когато си разочарован или преуморен от работата си или когато си победен в борбата (да отидеш във фабриката само по себе си е поражение). Колкото повече мъжът служи и е командван, толкова повече той командва. Домът на мъжа е неговият замък… и съпругата му трябва да се научи да чака мълчаливо, когато той е раздразнителен, да го стегне, когато се е разпаднал и ругае света, да се обърне в леглото, когато каже: „Тази вечер съм прекалено уморен“, или когато премине към правенето на любов толкова бързо, че, както казва една жена, може направо да го прави и с бурканче майонеза. (Жените обаче винаги са намирали начини да отвърнат на удара или да им отмъстят, но винаги по изолиран начин и в рамките на частните им отношения. Следователно проблемът се състои в това как тази борба да се пренесе от кухнята и спалнята на улицата.)

Тази измама, която се нарича любов и брак, засяга всички нас, дори и да не сме женени, защото след като домакинската работа беше изцяло представена като естествена и полово присъща, след като тя се превърна в женски атрибут, всички ние като жени сме характеризирани чрез нея. Ако е естествено да се вършат определени неща, тогава от всички жени се очаква да ги вършат и дори да им харесва да ги вършат – дори от онези жени, които поради социалното си положение биха могли да избегнат част от тази работа или по-голямата част от нея (съпрузите им могат да си позволят прислужнички, психиатри и други форми на почивка и забавление). Може да не служим на един мъж, но всички ние сме в отношения на слугини към целия мъжки свят. Ето защо да бъдеш наречена жена е толкова унизително, толкова оскърбително нещо. („Усмихни се, скъпа, какво ти има?“ – това е нещо, което всеки мъж се чувства в правото си да те попита, независимо дали е съпругът ти, човекът, който ти взима билета във влака, или шефът ти в работата.) 

Революционната перспектива 

Ако изходим от този анализ, можем да разберем революционните последици, произтичащи от искането на надници за домакински труд. Това е искането, с което приключва нашата природа и започва нашата борба, защото да искаме заплащане за домакинска работа означава да откажем тази работа като израз на нашата природа и следователно да откажем тъкмо женската роля, която капиталът е създал за нас.

Искането на надници за домакински труд само по себе си ще подкопае очакванията на обществото към нас, тъй като всички тези очаквания – същността на нашата социализация – са функции на нашето неплатено положение вкъщи. В този смисъл е абсурдно да сравняваме борбата на жените за заплащане на труда с борбата на мъжете работници във фабриката за по-високо заплащане. Платеният работник, който се бори за по-високо заплащане, оспорва своята социална роля, но остава в нейните рамки. Когато се борим за надници, ние се борим недвусмислено и пряко срещу нашата социална роля. По същия начин съществува качествена разлика между борбата на наемния работник и борбата на роба за заплата срещу това робство. Трябва да е ясно обаче, че когато се борим за надници, ние не се борим да влезем в капиталистическите отношения, защото никога не сме били извън тях. Ние се борим, за да разбием плана на капитала за жените, който е съществен момент от разделението в работническата класа, чрез което капиталът успява да запази властта си. Следователно надници за домакинския труд е революционно искане не защото само по себе си унищожава капитала, а защото принуждава капитала да преструктурира социалните отношения в условия, които са по-благоприятни за нас и следователно по-благоприятни за единството на цялата работническа класа. Всъщност искането за заплащане на домакинската работа не означава, че ако ни се плаща, ще продължим да я вършим. Означава точно обратното. Да кажем, че искаме надници за домакински труд, е първата стъпка към отказа да го вършим, защото искането за заплащане прави работата ни видима, което е най-важното условие, за да започнем да се борим срещу нея – както в непосредственото ѝ проявление като домакинска работа, така и в по-коварния ѝ характер като женственост. 

Срещу всяко обвинение в „икономизъм“ трябва да помним, че парите са капитал, т.е. те са властта да управляваш труда. Следователно да си присвоим отново парите, които са плод на нашия труд – на труда на нашите майки и баби – означава същевременно да подкопаем властта на капитала да изисква от нас принудителен труд. И не бива да се съмняваме в силата на надницата за демистифицирането на нашата женственост и превръщането на нашата работа във видима – нашата женственост като труд – тъй като липсата на заплащане е толкова силна в оформянето на тази роля и скриването на нашия труд. Да изискваме надници за домакински труд означава да направим видимо, че нашите умове, тела и емоции са били изкривени за конкретна цел, в конкретна служба, а след това са ни били подхвърлени обратно като модел, на който всички трябва да се подчиним, ако искаме да бъдем приети като жени в това общество. 

Да кажем, че искаме надници за домакински труд, означава да разкрием факта, че домакинският труд вече е пари за капитала, че капиталът е правил и прави пари когато готвим, усмихваме се, или когато се чукаме. В същото време то показва, че сме готвили, усмихвали сме се, чукали сме се през годините не защото ни е било по-лесно, отколкото на някой друг, а защото не сме имали друг избор. Лицата ни са се изкривили от толкова много усмивки, чувствата ни са се изгубили от толкова много любов, прекалената ни сексуализация ни е оставила напълно десексуализирани.

Надниците за домакински труд са само началото, но посланието е ясно: оттук нататък трябва да ни плащат, защото като жени вече не гарантираме нищо. Искаме да наречем труд това, което е труд, за да можем в крайна сметка да преоткрием какво е любов и да създадем каквато би била нашата сексуалност, такава, каквато никога не сме познавали. И от гледна точка на работата можем да поискаме не една надница, а много надници, защото сме принудени да работим на много места едновременно. Ние сме домакини, проститутки, медицински сестри, психиатърки; това е същността на „героичната” съпруга, която се чества на „Деня на майката”. Ние казваме: спрете да празнувате нашата експлоатация, нашия предполагаем героизъм. Оттук нататък искаме пари за всеки един момент, за да можем да откажем част, а накрая и целия труд. В това отношение нищо не може да бъде по-ефективно от това да покажем, че нашите женски добродетели имат изчислима парична стойност, до днес само за капитала, увеличена в степента, в която сме били победени; от сега нататък срещу капитала за нас в степента, в която организираме силата си. 

Борбата за социални услуги 

Това е най-радикалната гледна точка, която можем да възприемем, защото макар да можем да искаме всичко – детски градини, равно заплащане, безплатни обществени перални, никога няма да постигнем истинска промяна, ако не атакуваме женската роля в нейните корени. Борбата ни за социални услуги, т.е. за по-добри условия на труд, винаги ще бъде осуетявана, ако първо не установим, че трудът ни е труд. Ако не се борим срещу неговата цялост, никога няма да постигнем победи по отношение на който и да е от неговите аспекти. Ще се провалим в борбата за безплатни перални, ако не се преборим с факта, че не можем да обичаме, освен с цената на безкраен труд, който ден след ден съсипва телата ни, сексуалността ни, социалните ни отношения; ако първо не избегнем изнудването, с което нуждата ни да даваме и получаваме обич се обръща срещу нас като работно задължение, заради което постоянно изпитваме недоволство към съпрузите, децата и приятелите си и сме виновни за това недоволство. Намирането на втора работа не променя тази роля, както виждат жените, които години наред работят и извън дома. Втората работа не само увеличава експлоатацията ни, но и възпроизвежда ролята ни в различни форми. Където и да се озовем, можем да видим, че работата, която жените извършват, е просто продължение на положението на домакиня с всичките му последствия. Тоест не само ставаме медицински сестри, прислужнички, учителки, секретарки – все роли, за които сме добре обучени вкъщи – но и се намираме в същото затруднение, което пречи на борбата ни вкъщи: изолацията, фактът, че животът на други хора зависи от нас, или невъзможността да видим къде започва и свършва работата ни; и къде свършва работата ни и започват желанията ни. Носенето на кафе на шефа и разговорите с него за семейните му проблеми секретарска работа ли е или лична услуга? Фактът, че трябва да се притесняваме за външния си вид на работното място, условие ли е за работа или е резултат от женска суета? (До неотдавна стюардесите на авиокомпаниите в Съединените щати бяха периодично претегляни и трябваше да бъдат постоянно на диета – мъчение, известно на всички жени – от страх да не бъдат уволнени.) Както често се казва – когато нуждите на платения пазар на труда изискват присъствието ѝ там – „Жената може да върши всякаква работа, без да губи своята женственост”, което просто означава, че независимо от това какво правиш, ти все още си п**ка.

Що се отнася до предложението за социализация и колективизация на домакинската работа, няколко примера ще бъдат достатъчни, за да се очертае границата между тези алтернативи и нашата гледна точка. Едно е да създадем детска градина по начина, по който искаме, и да поискаме държавата да плати за нея. Съвсем друго нещо е да предадем децата си на държавата и да искаме от нея да ги контролира, да ги дисциплинира, да ги научи да почитат американското знаме не в продължение на пет часа, а на четиринадесет или двадесет и четири часа. Едно е да организираме комунално начина, по който искаме да се храним (сами, на групи и т.н.), и след това да поискаме от държавата да плаща за това, а съвсем друго е да поискаме от държавата да организира храненето ни. В единия случай ние си възвръщаме част от контрола върху живота си, а в другия разширяваме контрола на държавата върху нас. 

Борбата срещу домакинската работа

Някои жени казват: как надниците за домакински труд ще променят отношението на мъжете ни към нас? Дали съпрузите ни няма да продължат да очакват от нас да изпълняваме същите задължения, както преди, и дори повече от преди, след като ни се плаща за тях? Но тези жени не виждат, че могат да очакват толкова много от нас именно защото не получаваме заплащане за работата си, защото приемат, че това е „женско занимание”, което не ни коства много усилия. Мъжете са в състояние да приемат услугите ни и да им се наслаждават, защото приемат за даденост, че домакинската работа е лесна за нас, че ни доставя удоволствие, защото я вършим от любов към тях. Всъщност те очакват от нас благодарност, защото, като са се оженили за нас или са заживели с нас, са ни дали възможност да се изявим като жени (т.е. да им служим): „Имаш късмет, че си намерила мъж като мен”. Само когато мъжете видят работата ни като работа – любовта ни като работа – и най-важното – решимостта ни да откажем и двете, ще променят отношението си към нас. Когато стотици и хиляди жени излязат по улиците и кажат, че безкрайното чистене, това да бъдем винаги емоционално на разположение, да се чукаме с някого по заповед от страх да не загубим работата си, е тежка, омразна работа, която пропилява живота ни, тогава те ще се уплашат и ще почувстват разклатени позициите им на мъже. 

Но това е най-доброто нещо, което може да се случи от тяхна гледна точка, защото чрез разкриване на начина, по който капиталът ни държи разделени (капиталът дисциплинира тях чрез нас и нас чрез тях – едни други, едни срещу други), ние – техните опори, техните роби, техните окови – откриваме процеса на тяхното освобождение. В този смисъл надниците за домакински труд ще бъдат много по-възпитателни, отколкото опитите да се докаже, че можем да работим толкова добре, колкото и те, че можем да работим същите професии.

Оставяме това полезно усилие на „жената кариеристка”, жената, която се спасява от потисничеството си не чрез силата на единството и борбата, а чрез силата на господаря, силата да потиска – обикновено други жени. И не е нужно да доказваме, че можем да „преодолеем бариерата на физическия труд”. Много от нас отдавна са прекрачили тази бариера и са открили, че гащеризонът не ни дава повече сила от престилката, а дори по-малко, защото сега се налага да носим и двете и имаме по-малко време и енергия да се борим срещу тях. Нещата, които трябва да докажем, са способността ни да разкриваме това, което вече правим, това, което капиталът прави с нас, и силата ни в борбата срещу него.

За съжаление, много жени – особено необвързаните – се страхуват от перспективата за надниците за домакинския труд, защото се страхуват да се идентифицират дори за секунда с домакинята. Те знаят, че това е най-безсилната позиция в обществото, и затова не искат да осъзнаят, че и те са домакини. Именно това е тяхната слабост, която се поддържа и затвърждава чрез липсата на самоидентифициране. Искаме и трябва да кажем, че всички сме домакини, всички сме проститутки и всички сме хомосексуални, защото докато не разпознаем робството си, не можем да разпознаем и борбата си срещу него, защото докато си мислим, че сме нещо по-добро, нещо различно от домакиня, приемаме логиката на господаря, която е логика на разделението, а за нас е логика на робството. Всички ние сме домакини, защото независимо къде се намираме, те винаги могат да разчитат на повече труд от нас, на повече страх от наша страна да изложим исканията си и на по-малък натиск върху тях за пари, тъй като се надяват, че мислите ни са насочени другаде, към онзи мъж в настоящето или бъдещето ни, който „ще се погрижи за нас”. 

Също така се заблуждаваме, че можем да избегнем домакинския труд. Но колко от нас, въпреки че работим извън дома, сме го избегнали? И наистина ли можем толкова лесно да пренебрегнем идеята да живеем с мъж? Ами ако загубим работата си? Какво ще стане, ако остареем и загубим дори минималната власт, която днес ни дават младостта (продуктивността) и привлекателността (женската продуктивност)? А какво ще кажем за децата? Ще съжаляваме ли някога, че сме избрали да нямаме такива и че дори не сме могли реалистично да си зададем този въпрос? И можем ли да си позволим хомосексуални отношения? Готови ли сме да платим евентуалната цена на изолацията и изключването? Но можем ли наистина да си позволим отношения с мъже?

Въпросът е: защо това са единствените ни алтернативи и какъв вид борба ще ни изведе отвъд тях?

Заглавно изображение: Части от плакат на нюйоркския комитет на кампанията „Заплати за домакински труд“, посветен на съкращенията на програмите за социално подпомагане. Възпроизведено от книгата Silvia Federici and Arlen Austin eds. The New York Wages for Housework Committee 1972-1977: History, Theory and Documents (Brooklyn: Autonomedia, 2019).

[1] Заглавието на текста и дискусията реферират към кампанията „Надници за домакински труд“ (Wages for Housework) – международна кампания за признаването и заплащането на грижовния труд в дома и извън него. Кампанията е инициирана през 1972 г. от Силвия Федеричи, Мариароса Дала Коста, Брижит Галтие и Селма Джеймс. Бел. прев.

[2] В оригиналния текст на Силвия Федеричи термините „проституция” и „проститутка” се използват в контекста на социалните и икономическите отношения, които тя разглежда. Въпреки дълбоко вкоренените негативни конотации на тези термини и замяната им с термините „секс работа” (или „секс труд”), в този превод запазваме оригиналната терминология, за да отразим точно позицията и анализа на Федеричи и за да запазим смисловата връзка с марксисткото значение на думата. Бел. прев.

Етикети

Още от тази категория

Share This