Хю Леми, Guardian
Превод: Камелия Добрева
В началото на юли 1969 г. американски войник, изпратен в Лонг Бин, Виетнам, отваря военния си вестник и попада на статия, която ще промени живота му. Сред разказите за продължаващата война, военният специалист Хенри Бърд забелязва необичайно заглавие. През изминалата седмица в Ню Йорк стотици хомосексуални хора се сблъскват с полицията по време на едноседмични бунтове в Гринуич Вилидж след неуспешно полицейско нападение над бара „Стоунуол Ин“, управляван от мафията и често посещаван от ЛГБТК+ хора. Години по-късно Бърд разказва на радиопродуцент, че „сърцето му било изпълнено с радост“. „Често мислех за това, което бях прочел, но нямаше с кого да го обсъдя. И тайно в себе си реших, че когато се върна в Щатите, ако оцелея и се върна в Щатите, ще се разкрия като гей“.
Историята на Бърд се повтаря в разказите на хиляди ЛГБТК+ хора по света. След „Стоунуол“ нещата никога няма да могат да се върнат към предишното си състояние. Макар че Стоунуолските бунтове са спонтанна проява на гняв срещу полицейския тормоз, те са подготвяни дълго време и макар че продължават само няколко дни, отзвукът от тях продължава и до днес. След този взрив на ярост, ЛГБТК+ хората в Ню Йорк, а и извън него, трансформират съществуващо дотогава и малко по размери движение за права на гей хората. Скоро те започват да настояват за нищо по-малко от „гей освобождение“.
От групи за повишаване на информираността до танци за набиране на средства, от протести пред враждебно настроени вестници до приюти за бездомни транс и куиър хора – тази вълна на организиране на ЛГБТК+ хората приема много форми, а с наближаването на първата годишнина от бунтовете, хора от общността започват да обсъждат как най-добре да отбележат това, което започва да се смята за „Ден на Бастилията“ на правата на гей хората. На 28 юни 1970 г., точно една година след полицейската акция, се провежда за първи път Деня на освобождението на Кристофър стрийт, в който участват няколко хиляди ЛГБТК+ активисти. (На Кристофър Стрийт се намира заведението Стоунуол Ин и епицентърът на бунтовете.) Подобни ограничени събития се провеждат и в Чикаго, Лос Анджелис и Сан Франциско. С нарастването на движението за правата на гей хората, се разрастват и шествията, които стават известни под общото наименование „Гей Прайд“, а след това и „Прайд шествия“. През 2020 година, по повод 50-годишнината от бунтовете, повече от пет милиона души взеха участие в ежегодните Прайд събития в Ню Йорк.
Петте десетилетия на борба, последвали бунтовете, понякога създават впечатлението, че дъгата на моралната вселена наистина се извива към справедливостта. В рамките на един единствен живот, хомосексуалността се превръща от престъпление и психично разстройство, наказвано в Щатите със затвор, химическа кастрация, социална остракизация и доживотна регистрация като сексуален престъпник, в социално и юридически призната сексуална идентичност. Въпреки това Прайд шествията и наследството на Стоунуол остават спорни дори в рамките на ЛГБТК+ общността.
Въпреки всички приказки за единство, Прайдът все още може да разделя. За религиозните и културни консерватори, Прайд шествията не са нищо друго освен публична демонстрация на девиантност, а много ЛГБТК+ хора смятат, че днешните шествия, спонсорирани от корпорации, са продали радикалните революционни искания на движението за гей освобождение. Онези, които имат ключова роля за началото на движението за гей освобождение – транс хората, цветнокожите и ЛГБТК+ хората от работническата класа, печелят най-малко от превръщането на борбата в злободневна тема. В продължение на десетилетия между различните елементи на общността се води дебат: дали Прайдът трябва да бъде протест, или празник?
Корените на този дебат датират от най-ранните дни на Прайда и показват, че Прайдът и Стоунуолските бунтове винаги са били част от оспорвана битка за идентичност и собственост – битка, която е спомогнала за създаването на самата идея за това какво означава да си лесбийска, гей, бисексуален, трансджендър или куиър.
Стоунуолските бунтове не са начало на движението за права на гей хората. Те дори не са първият случай, в който ЛГБТК+ хората се борят срещу полицейския тормоз. През 1966 г. в квартала Тендърлойн в Сан Франциско, трансджендър хора – клиенти на кафенето „Комптън“, нападат полицията след години на тормоз и дискриминация от страна и на полицаите и на управата. Седем години преди това, когато полицията нахлува в „Купърс“ – магазин за понички в града, разположен между два гей бара, ЛГБТК+ клиенти нападат полицаи след ареста на редица драг кралици, секс работници и гей мъже.
От края на 40-те години на миналия век в САЩ има движение за правата на гей хората сред онези, които се самоопределят като „хомофили“. Това не е първото подобно движение в света; предшествано е от предвоенната кампания във Ваймарска Германия, проведена около Научния комитет по хуманитаристика на сексолога Магнус Хиршфелд, който се бори за разширяване на правата и изучаването на хората със сексуални и полови различия.
Научният подход на Хиршфелд, съчетан със съпричастността му към ЛГБТК+ хората – самия той е бил гей – е ключов за развитието на идеята, че техните общи преживявания могат да се разбират не просто като отделни сексуални (и криминални) действия или като психично заболяване, а като отчетлива сексуална и полова идентичност, заслужаваща граждански права. Въпреки че много от възгледите на Хиршфелд може би изглеждат остарели днес, те са били новаторски в предоставянето на хората на език, на който да опишат и разберат своите сексуални пристрастия. Тези изследвания са ограничени и почти унищожени след възхода на нацистите, които разграбват института му и изгарят съдържанието на архива и библиотеката му на улицата. Когато след войната гей хората започват да се организират в САЩ, те са принудени да започнат от самото начало, само с бегла представа за наследството на Хиршфелд.
Магнус Хиршфелд, ранен радетел за гей права.
Снимка: Getty Images
През 1950г. в Лос Анджелис, група опитни политически активисти и комунисти, сред които и членът на Комунистическата партия на САЩ Хари Хей, се обединяват, за да създадат обществото „Маташин“ – една от първите организации за защита на правата на гей хората в САЩ. (Единственият му предшественик е вдъхновеното от Хиршфелд Общество за права на човека, създадено през 1924 г. в Чикаго и потушено от полицията през следващата година.) Обществото „Маташин“ има радикални корени в активизма, като възприема организационната структура на клетки и централен орган, предпочитана от Комунистическата партия.
Освен че издава списания за гей мъже и подкрепя жертвите на полицейски схеми за неправомерно задържане, Обществото има и по-широки политически цели, сред които „да обедини гей хората, изолирани от тези като тях“ и „да образова гейовете и хетеросексуалните в етична хомосексуална култура, подобна на културата на чернокожите, мексиканците и евреите“. Не е било достатъчно да се защитават мъжете, които правят секс с мъже; по-скоро политическата борба е била възможна само чрез създаване на идеята за хомосексуалността като идентичност, по същия политически модел като при останалите малцинства – някой, който да може да се разпознае като част от по-широка култура. Тези цели ще станат ключови за концепцията за „гей гордост“ около две десетилетия по-късно.
Тези две десетилетия обаче са едни от най-тежките за ЛГБТК+ хората в историята на САЩ, тъй като широката видимост на хомосексуалната идентичност води до консервативна реакция и морална паника в медиите, от която се възползват политиците. През 1952 г. Американската психиатрична асоциация включва хомосексуалността в новия си Диагностичен и статистически наръчник на психичните разстройства, класифицирайки я като „социопатично разстройство на личността“. Междувременно сенатор Джо Маккарти използва обществената погнуса към гей хората в кампанията си срещу левите. Той твърди, че комунистите и хомосексуалните са неразривно свързани като антиамерикански подривници. В разговор с журналисти Маккарти заявява: „Ако искате да сте срещу Маккарти, момчета, трябва да сте или комунист, или да духате“.
През 1953 г. президентът Дуайт Айзенхауер издава изпълнителна заповед 10450, с която забранява на гей хората да работят за федералното правителство – заповед, която отчасти остава в сила до 1955 г. По ирония на съдбата, уволнявайки 5 000 федерални служители и разкривайки ги, правителството осигурява на хомофилското движение нова група от активисти, като например астрономът от армейската картографска служба Франк Камени, който посвещава остатъка от живота си на ЛГБТК+ каузата. Но така наречената „лавандулова заплаха“ има охлаждащ ефект върху радикализма на групи като обществото „Маташин“ и неговата сестринска лесбийска организация „Дъщерите на Билитис“. След като е принуден да се яви пред Комитета за неамериканска дейност на Камарата на представителите, Хей е изключен от обществото „Маташин“, което към онзи момент е вече разрастваща се организация от няколко хиляди души, а той далеч не е последният изхвърлен радикал.
Хомофилското движение започва да се бори с „подривните елементи“ и се ориентира към порядъчност. През 1965 г., след пикетиране на Белия дом, Крейг Родуел – член на обществото „Маташин“, предлага организиране на ежегоден протест, който става известен като „Годишното напомняне“. Придържайки се към строг дрескод от риза и вратовръзка за мъжете и рокли за жените, 39 активисти от различни хомофилски организации се явяват, за да поискат „равенство, възможности, достойнство“. Смелостта на тези мъже и жени не може да бъде подценена, но подходът на тихо и учтиво лобиране не би могъл да направи почти никакъв пробив в културата на институционализирана хомофобия. Няма значение дали гей хората са успешни, спазващи законите и конвенционални – те продължават да се считат за неамериканци.
Междувременно в градове като Ню Йорк, оживената ЛГБТК+ субкултура става все по-видима, въпреки потискането от страна на държавата. Всеки бар е можел да загуби лиценза си за продажба на алкохол само поради това, че сервира на посетител, за когото се знае, че е гей, тъй като гей хората по своята същност се считали за „нарушаващи обществения ред“. През 1966 г. обществото „Маташин“ оспорва тази политика с протест по „отпиване на глътка“ в „Julius” – бар в Гринуич Вилидж, популярен сред гей мъжете, но стараещ се да се отърве от хомосексуалната си клиентела.
Баровете, управлявани от мафията, често пренебрегват този закон, възползвайки се от юридическите вратички и плащат на полицията в Ню Йорк, докато същевременно таксуват своите ЛГБТК+ клиенти на високи цени за разреден алкохол. За разлика от клиентелата на „Julius“, която обикновено е съставена от бели мъже гейове от средната класа, Стоунуол Ин обслужва етнически смесени клиенти, предимно гей мъже, заедно с транс жени и понякога лесбийки като Сторме ДеЛарвери.
ДеЛарвери е цветнокожа жена от Ню Орлиънс, която изпълнява мъжки драг в рамките на Jewel Box Revue – театрална група на чернокожи, обикаляща на драг турне с ДеЛарвери като костюмиран компаньон. Тя е типична за клиентелата на Стоунуол – борбена и преживяла трудно детство. ДеЛарвери е част от втората голяма миграция на чернокожи американци от Юга към северните градове, които се опитват да избягат от расизма на Джим Кроу и икономическите последици от Голямата депресия. Те носят със себе си нов приток на култура и идеи, които допринасят за експлозията на чернокожата нюйоркска култура, известна като Харлемския ренесанс, който сам по себе си е започнат при първата голяма миграция от първото десетилетие на ХХ в. По време на междувоенния период, изпълнители и автори като Ма Рейни, Алис Дънбар Нелсън и Гладис Бентли са пионери на ранната лесбийска и бисексуална култура като част от забележителния процес на миграция, съпротива, преселване и урбанизация, а чернокожи писатели като Лангстън Хюз, Каунти Кълън и Ален Лерой Лок също допринасят за изграждането на куиър литературната и социална култура.
Корените на чернокожата ЛГБТК+ култура – престъпването на половите норми, „кросдресинга“ и откритото обсъждане на еднополовите връзки – вече са дълбоко установени, когато ДеЛарвери пристига в града и именно такива култури, както и белите активисти от средната класа, които „отпиват глътка“ в „Julius“, помагат за създаването на смислена представа за това как може да изглежда живота на ЛГБТК+ хората.
Създаването на куиър културите, предшестващи ясно изразената хомосексуална политическа идентичност, е дело на много хора, от много поколения. Част от тази история е и завръщането и демобилизацията на военнослужещите след Втората световна война. Мъжете и жените с опит в еднополовия секс, хомосексуалните взаимоотношения и дори субкултурите в армията, са променени от тези преживявания и от самата война. В много случаи, те не желаят да се върнат към предишния си живот в малките американски градчета. Така, пристанищни градове като Сан Франциско и Ню Йорк стават дом на редица разселени куиър хора.
В навечерието на бунтовете в Ню Йорк има достатъчно гей барове, за да се наложи появата на дискретни наръчници за посетителите. Докато гей наръчниците от онова време описват барове като „Julius“ и „Candy Store“ като „смесени-колежански“ и „много елегантни“, Стоунуол е отхвърлен като място, обслужващо само млади танцьори. В „Наръчника на хомосексуалния“, публикуван през 1969 г., Анджело Д’Арканджело (за съжаление псевдоним) описва Стоунуол като „убежище на и за нарцисисти“. Такива наръчници обикновено се пишат от и за по-заможни гейове, които имат достатъчно пари, за да избират. Въпреки собствените си резерви за мястото, активистът от „Маташин“ Дик Лейч, който пише само месец след бунтовете, признава, че Стоунуол е нещо повече от бар за танци, обслужващ онези, „които не са добре дошли или не могат да си позволят други места за хомосексуални социални събирания“. Редовните посетители на Стоунуол са „драг“ и „куиър“ хора, които днес вероятно биха се определили като трансджендър или несъответстващи на пола, както и деца, живеещи на улицата, много от които непълнолетни, които са събирали по 3 долара за вход – единствената такса в бара.
Въпреки по-ранните сблъсъци с полицията в Сан Франциско, именно Стоунуол днес се почита като основополагащ мит на ЛГБТК+ движението. Трудно е да се отдели митът от фактите, когато се опитваме да разберем случилото се в нощта на 28 юни 1969 г. Било е късно, хората са пили и разказите им се различават. Това, което знаем, е, че полицията е извършила това, за което е предполагала, че ще бъде рутинна акция, но в някакъв момент, докато драг кралиците са били товарени в микробуси, някой е отвърнал. В тази вечер, докато барът е пълен с цис мъже, полицаите отвеждат именно драг кралиците. Хауърд Смит – журналист, внедрен в нюйоркската полиция през онази нощ, съобщава, че само „мъже, облечени като жени“ са арестувани по време на полицейски акции, а в Стоунуол „трима са били мъже и двама транс“, макар и всички да са казвали, че са момичета.
В подигравателната си статия Смит разказва как „преломният момент настъпи, когато полицията се затрудни да задържи една лесбийка в патрулната кола … Тълпата изкрещя: „Полицейско насилие!“ „Прасета!“ Няколко монети се разхвърчаха във въздуха“. Повечето разкази предполагат, че „лесбийската“ е била ДеЛарвери, а нейният вик „хора, защо не направите нещо?“ е предизвикал избухването на мястото. Полицията е хваната в капан от разгневената тълпа и е направен опит мястото да бъде опожарено. До момента, в който полицията за борба с безредиците е изпратена на мястото да ги освободи, дълго потисканите чувства на гей ярост и неудовлетвореност са освободени. По уличките в близост до Гринуич Вилидж се събират между 500 и 2 000 протестиращи от други гей барове и клубове и се присъединяват към размириците, а разчистването на района отнема още близо час. Към 4 часа сутринта, бунтът приключва.
На следващата вечер, като дръзка провокация към полицията, Стоунуол отново отваря врати. Отвън на улицата, окуражени от събитията от предишната вечер и последвалото им отразяване по радиото, се събират онези, които „Village Voice“ нарича „педалските сили“. Размириците продължават с прекъсвания до края на седмицата. Появяват се и призиви за опожаряване на офисите на „Village Voice“: на хората им е писнало да бъдат осмивани и унижавани.
Стоунуол не би се случил без предшестващите го ЛГБТК+ култури и политически групи, които продължават да оказват влияние върху последвалите събития. Но тези групи не успяват да овладеят гнева, който обхваща общността непосредствено след бунтовете и през следващите месеци.
Дните на реформистките, юридически борби за толерантност, водени от обществото „Маташин“, приключват. Когато, обезпокоени от продължаващите размирици, членове на Обществото изрисуват на закованите с дъски прозорци на Стоунуол „НИЕ, ХОМОСЕКСУАЛНИТЕ, УМОЛЯВАМЕ НАШИТЕ ХОРА ДА ПОМОГНАТ ЗА ПОДДЪРЖАНЕТО НА МИРНО И ТИХО ПОВЕДЕНИЕ ПО УЛИЦИТЕ НА ВИЛИДЖ – МАТАШИН“, призивът остава нечут. И все пак, когато скоро след това нюйоркският клон свиква извънредна среща, на нея се явяват повече от 100 ЛГБТК+ хора. Някой от присъстващите призовава за създаването на „Фронта за гей освобождение“ (ФГО), като отзвук от антиколониалните борби, които се водят в арабския свят и Югоизточна Азия.
Започва много по-радикална борба за сексуално освобождение и овластяване на гей хората. Много хора от хомофилското движение, като Марта Шели – председателка на нюйоркския клон на „Дъщерите на Билитис“, помагат за създаването на ФГО или се присъединяват към него по-късно. По време на годишното хомофилско „Годишно напомняне“ две лесбийки се държат за ръце, пренебрегвайки правилата на „Маташин“. Франк Камени – уволненият астроном от американската армия, който оттогава посвещава живота си на каузата, е бесен, но жените отказват да се пуснат една друга. Съмишленикът от „Маташин“ Крейг Родуел осъжда Камени и през лятото на 1969 г. започва да организира шествия и седящи стачки, да се свързва с други радикални групи като партията на Черните пантери и да създава платформа, основана не само на юридически права и толерантност, но и на радикалното преосмисляне на пола и семейството, както и на солидарност с антиколониалните борби.
ФГО представлява кратка експлозия на идеи и политическа енергия. В рамките на няколко месеца са основани други организации, разочаровани от доминиращата роля на цисджендър гей мъжете в групата. STAR (Street Transvestite Action Revolutionaries) се занимава с непосредствените проблеми, пред които са изправени „кралиците“, транс и несъответстващи на пола хора, много от които пристигат в града, без да могат да намерят жилище и работа. Друга група, Radicalesbians, работи, за да представлява нуждите на лесбийките, които се сблъскват с мизогиния в рамките на ФГО и с хомофобия в движението за права на жените. Междувременно, Съюзът на гей активистите смята, че радикалната социална програма на ФГО е твърде обща и се фокусира единствено върху решаването на проблемите на гей хората.
ФГО се изчерпва в САЩ в рамките на три години, но това е достатъчно време, за да създаде най-трайното си политическо събитие: първото Прайд шествие. Идеята се приписва на Родуел. Когато Източната регионална конференция на хомофилските организации се събира на среща през ноември 1969 г., за да обсъди „Годишното напомняне“ за следващата година, Родуел се замисля дали не би било по-подходящо да се организира честване на бунтовете – без дрескод или други ограничения, което да може да бъде отразено в цялата страна. Той изготвя проект на резолюция заедно със свои приятели, един от които – Елън Бройди, представя резолюцията, която е приета веднага. Първият Ден на освобождението на улица „Кристофър“ трябва да се състои в края на юни. Феминистката и бисексуална активистка Бренда Хауърд предлага вместо само едно шествие да има седмица от събития, съпътстващи отбелязването на празника. По същото време активисти на ФГО в други градове, сред които Чикаго, Лос Анджелис и Сан Франциско, също организират шествия. В рамките на няколко години Прайд шествията се провеждат не само в градовете на САЩ, но и в Европа, като първото се провежда в Лондон през 1972 г.
Целта на Прайда е не просто да се почете паметта на онези, които се опълчват срещу полицейското насилие в Стоунуол Ин или да се протестира срещу несправедливите закони. Целта е и да се отблъсне чувството на срам и омраза към себе си, което белязва живота на ЛГБТК+ хората. На един от първите плакати на ФГО е изобразена снимка на група млади активисти, с видимо усмихнати, а не помрачени лица, държащи се за ръце, докато вървят по улицата, а някои със стиснати юмруци във въздуха. Лозунгът, с който се обръщат към останалите ЛГБТК+ хора е „РАЗКРИЙТЕ СЕ!“.
Да говориш открито за своята сексуалност или полова идентичност в ежедневието си е смел, но и необходим политически акт. Както казват Маташините 20 години по-рано, ако хората искат да създадат политическо движение, първо трябва да се намерят един друг, да се обединят и да създадат обща култура. Сега обаче не е достатъчно това да се прави дискретно. В рязък контраст с вежливите правила за поведение на по-ранните хомофилски протести, радостното, открито празнуване на сексуалността е ключов компонент на Прайд шествието. „Никога няма да получим свободата и гражданските права, които заслужаваме като човешки същества, ако не спрем да се крием в килерите и в убежището на анонимността“, заявява един от участниците пред New York Times. „Трябва да се разкрием и да спрем да се срамуваме, иначе хората ще продължат да ни третират като изроди. Този марш е потвърждение и декларация за нашата нова гордост“.
Двете теми, които определят Прайда от самото начало – протестът и празникът – отдавна предизвикват напрежение в ЛГБТК+ общността. Конфликтите между гейовете и лесбийките, които възникват в ежедневния активизъм в началото на 70-те години на ХХ в., скоро намират израз по време на Прайда. Много гей активисти, макар и да признават, че потисничеството на половете е неразделна част от хетеросексуалното общество, таргетиращо ги като мъже, далеч не са склонни да признаят собственото си мизогинистично поведение и нагласи. В същото време съществува напрежение заради изключването на транс хората, много от които се определят като драг кралици и „травестити“, на езика на тогавашната ЛГБТК+ сцена, дори когато все пак се идентифицират като гейове.
Общият термин „гей“, който обединява хората в името на освобождението, не признава различните преживявания на тези, които се приютяват под него, нито пък адресира дисбаланса на силите под него. Силвия Ривера има преки впечатления от тези проблеми. Като транс латиноамериканка, отхвърлена от семейството си и оцеляваща на улицата като секс работничка, Ривера е привлечена от радикалната, антикапиталистическа политика на ФГО и основава STAR, за да осигури подслон и подкрепа на транс деца, живеещи на улицата. Скоро обаче тя усеща, че нуждите на най-отхвърлените са пренебрегнати от по-широкото гей движение. По време на шествието през 1973г. тя се качва на сцената, за да направи така, че гласовете им да бъдат чути, въпреки освиркванията на тълпата:
„По-добре се успокойте. Цял ден се опитвам да се кача тук заради вашите гей братя и сестри в затвора, които ми пишат всяка ши*ана седмица и ви молят за помощ, а вие всички не правите нищо за тях … Била съм в затвора. Бях изнасилена. И пребита. Много пъти! От мъже, хетеросексуални мъже, на които не им е мястото в приюта за хомосексуални. Но направихте ли нещо за мен? Не. Казвате ми да ходя и да си скрия опашката между краката. Няма да се примиря с тази гадост. Бях бита. Носът ми беше счупен. Бях вкарана в затвора. Загубих работата си. Загубих апартамента си заради гей освобождението и вие се отнасяте с мен по този начин? Какво, по дяволите, не ви е в ред? Помислете върху това! … Хората се опитват да направят нещо за всички нас, а не за мъжете и жените, които принадлежат към клуба на бялата средна класа. А вие всички принадлежите именно към него!“.
Силвия Ривера (вдясно) с транс-активистката Марша П. Джонсън, около 1970 г. Снимка: Netflix
Призивът на Ривера не само не е чут от присъстващите, които призовават за „освобождение“, но с разрастването на Прайда и с увеличаването на толерантността в обществото, организиращитет Прайд шествията в САЩ и Европа, започват да ухажват брандове и компании за финансиране, необходимо за провеждането на все по-професионални събития. През 80-те години на миналия век, засилващата се обществена враждебност към хомосексуалните и транс хората означава, че спонсорството идва главно от малки предприятия, притежавани от гейове, както и от порнографски магазини и организации с нестопанска цел. Но тъй като покупателната способност на „розовия паунд“ става все по-разпознаваема, а ЛГБТК+ хората започват да се възприемат като готини, а не като жалки, започват да се появяват големи корпоративни спонсори. Първоначално те са ограничени до марките за алкохол, насочени към младите хора, които се забавляват. Водка „Абсолют“ започва да рекламира директно на гей мъже в началото на 80-те години, а през 1996 г. Прайдът в Ню Йорк получава подкрепата на марката бира „Miller Lite“. Едва в началото на новия век обаче, корпоративното спонсорство започва да завладява Прайда, тъй като все по-голямото финансиране води до все по-големи и по-мащабни събития, за чието посещение ЛГБТК+ хората вече често са принудени да плащат.
В края на 90-те години някои американски активисти създават „Гей срам“ в отговор на комерсиализацията на Прайда – събитие, което се фокусира върху организирането около по-широките проблеми, засягащи цялата ЛГБТ+ общност. Въпреки радикалното организиране на ЛГБТК+ хората в отговор на СПИН кризата – когато Прайд шествията се превръщат в място за протест за повишаване на осведомеността, много по-радикалните активисти смятат, че с нарастващото корпоративно участие събитието е завладяно от либерални активисти, които искат да асимилират куиър животите, за да ги превърнат в „образцово малцинство“, а браковете и военната служба да бъдат символ, че гей хората в частност са „успели“. “Ако целта на гей браковете е да се защитят гражданските права, чии граждански права се защитават?”, пише активистката и писателка Матилда Бърнстейн Сикамор през 2005 г. „Повечето хора в тази страна – особено тези, които не са родени богати, бели, хетеросексуални и мъже – не са пълноправни граждани. Асимилаторите на гейовете искат да се уверят, че са на печелившата страна в борбите за гражданство, и не виждат нужда да се противопоставят на наследството от системното и систематично потисничество в САЩ, което пречи на повечето хора, живеещи в тази страна (и навсякъде другаде), да упражняват предполагаемите си „права“.
В много градове вече се провеждат събития от типа „Критичен Прайд“, които се връщат към корените на шествието, като се адресират расизмът и трансфобията в рамките на мейнстрийм събитията и се изисква връщане към контракултурните корени на събитието, борещи се за ЛГБТК+ политика, която е насочена срещу корпорациите и срещу полицията и системата на затворите. За много хора присъствието на униформени полицаи на Прайда ги лишава от възможността да участват в него, тъй като полицията продължава да бъде извършител на расистко и трансфобско насилие. Движението, което се базира на социалистическите и антиколониалните борби, в САЩ и Западна Европа често е изпълнено с групи, представляващи своите работодатели, включително полицията и армията, производителите на оръжие, фармацевтичните гиганти, петролните компании и корпоративните банки. За тези, които са запознати с ранната радикална история на Прайда, поне в намеренията си, днешните шествия понякога могат да изглеждат озадачаващо деполитизирани.
Историческата и културната тежест на основния Прайд обаче все още го превръща в огнище на конфликти. През 2018г. протестиращи срещу транс хората, които провеждат кампания под лозунга „Get The L Out“ прекъсват шествието в Лондон, твърдеейки, че правата на транс хората са равнозначни на „антилесбийство“ – твърдение, което несъмнено би прозвучало до болка познато на участници като Ривера в първите шествия преди почти 50 години.
Докато Прайд шествията са организирани по света, ЛГБТК+ хората често се оказват в подставена позиция в по-широки политически битки. През последните години бяха отправени обвинения, че Прайдът се е превърнал в част от „хомонационалистически“ проект, в който победите, извоювани от ЛГБТК+ активистите от 50-те години насам, въпреки широко разпространена опозиция и враждебност, сега се представят като неизбежни продукти на една национална култура. Подобен процес се използва, за да се представят други страни като „по-малко цивилизовани“, въпреки ролята, която европейските империи са имали в налагането на закони срещу содомията в своите колонии и потискането на други културни подходи към пола. Това е двойно по-иронично, като се има предвид ролята, която евангелистките движения в САЩ все още имат във финансирането на политически кампании в много части на Африка за продължаване или дори засилване на законите срещу содомията от колониалната епоха. През 2019 г. Ричард Гренел, посланикът на Доналд Тръмп в Германия, нападна Иран, като заяви, че „варварските публични екзекуции са твърде често срещани в страна, в която доброволните хомосексуални отношения са криминализирани и се наказват с бичуване и смърт“. Това, разбира се, е вярно, но същото може да се каже и за близкия регионален съюзник на САЩ, Саудитска Арабия.
В Русия както фашистите, така и религиозните фундаменталисти намират в опитите за организиране на прайдове силен призив за собственото си сплотяване, мобилизирайки широко разпространени хомофобски настроения и твърдейки, че хомосексуалността по съществото си е развращение, внесено от Запада. През 2012 г. московските съдилища забраняват провеждането на прайдове в града за срок от 100 години. В Полша националистическите и консервативни политици извличат електорална полза от подобни изявления; само през 2019 г. Ярослав Качински, лидер на управляващата партия „Право и справедливост“, определя ЛГБТК+ активизма като „внесена отвън заплаха за нацията“.
Използването на подобна реторика по целия свят, както и европейската история на изнасяне на хомофобски закони, означават, че опитите на либералните, про-ЛГБТК+ коментатори от Запада да представят други държави като някак естествено изостанали, често са опасно контрапродуктивни за ЛГБТК+ хората в тези страни. Опитите за изграждане на ЛГБТК+ култури и политически борби, които произтичат от нуждите на хората в тези страни, могат да бъдат обявени за пълзяща американизация или още по-лошо – за съзнателен заговор между държавата САЩ и ЛГБТК+ хората за подкопаване на националния морал. Историята и ЛГБТК+ политиката винаги са много по-сложни и по-куиър от това. В края на краищата Русия декриминализира всички еднополови дейности през 1993 г., цяло десетилетие преди САЩ.
Военни обграждат хора по време на прайд в Санкт Петербург, Русия, 2019 г. Снимка: Антон Ваганов/Reuters
Въпреки че се появява в отговор на репресиите на американското общество, Прайдът вече е превърнат в оръжие от същото това общество, което все още се гради на полицейско насилие, каквото хората преживяват по време на Стоунуол – като знак за това колко толерантно и отворено към политическа промяна е то. Това, което някога е било протест срещу американските ценности, е превърнато в защита на тези ценности, дори за сметка на благосъстоянието и политическото организиране на ЛГБТК+ хората в други държави, като същевременно се игнорира фактът, че правата на ЛГБТК+ хората далеч не са решени у дома. В САЩ дори либерални политици като Хилари Клинтън и Барак Обама започват да подкрепят равните права на ЛГБТК+ хората едва през последното десетилетие и както показва неотдавнашното отменяне на здравната защита на трансджендър хората от страна на Тръмп, САЩ продължават дългата си традиция на преследване на ЛГБТК+ хората.
ЛГБТК+ политиката никога не е толкова проста – тя е колкото процес на осъзнаване на общи борби и общи желания от групи хора и създаване на обща култура, толкова и чисто настояване за права. Независимо дали в САЩ, Европа, Русия или другаде, това е процес, който може да се случи само отвътре, както показва историята на Прайд шествията, а не да бъде наложен отвън.
Влиянието на идеята за Прайда е толкова голямо, че мнозина днес приемат, че политическите движения, предшестващи Стоунуол, са били неефективни, ако изобщо знаят, че са съществували. И все пак идеята за гей или транс човек като идентичност, която има смисъл в по-широкото общество, не е била неизбежна. Тя е създадена от активисти като Хари Хей и Силвия Ривера, както и от създаването на цяла култура, която признава, че общото между хората е много по-значимо от обикновена перверзия. Превръщайки видимостта и „разкриването“ в организационен принцип на движението, те дават на милиони обикновени ЛГБТК+ хора увереността и смелостта да кажат на приятелите си, семействата си и колегите си, ние сме куиър, ние сме тук, свиквайте с това – както е формулирано по-късно от групата „Queer Nation“.
Гледката на ЛГБТК+ хора, които просто се забавляват, е също толкова важна за този проект, колкото и всички по-ясни политически лозунги и стратегии – тя прави ЛГБТК+ хората видими едни за други. Когато през 1969 г. военният специалист Бърд прочита за бунтовете в Стоунуол, той вижда себе си в тях и светът му се променя завинаги. Целта на Прайда е да продължи този процес – да направи хората видими за тях самите, да преобърне живота им и да започне да трансформира социалните нагласи към сексуалността и пола.Поради ограниченията, свързани с коронавируса, през Прайд месец 2020 г. стотици шествия бяха отменени по целия свят. В отговор на това за половинвековния юбилей на Прайда се планират онлайн версии на шествието, включително Global Pride 2020. Въпреки че нищо не може да отрази усещането да бъдеш куиър, заобиколен, поне за един ден, от хиляди други куиър хора, може би онлайн Прайда ще позволи на тези, които не могат да присъстват на физическото Прайд шествие и на тези, които имат най-голяма нужда от това – тези, които участват, криейки се в спалните си у дома, слушайки със слушалки, страхувайки се да не се отвори вратата – да участват като пълноправни членове, включени в шествието за първи път. Онези от нас, които са виждали Прайд шествията, може и да извърнат очи от по-неприличните му проявления, но за онези, които все още изпитват страха и срама на хетеросексуалното, цисджендър общество, Прайдът може да бъде мощен символ на един по-обнадеждаващ живот, който предстои.
