Оригинална статия: crimethinc.
Превод: Радослава Стойчева
„Стоунуол беше бунт.“ За 51 години от въстанието в Stonewall Inn в Ню Йорк, което издигна в общественото съзнание движението за ЛГБТК+ освобождение, тази фраза се превърна в клише. Да, това беше бунт, но какъв вид бунт беше той? По повод годишнината от емблематичния куиър бунт много от нас се замислят как днешните борби срещу полицията и превъзходството на бялата раса в Америка се свързват с миналите бунтове. Нека разгледаме отгласите между бунтовете в Стоунуол и тези за справедливост за Джордж Флойд и какво ни показват те за това как да катализираме съпротивата срещу потисничеството.
Какъв вид бунт е Стоунуол?
Стоунуол е насилствен антиполицейски бунт. Бунт, при който разярени куиър хора се опитват да ранят и подпалят полицаи в хода на борбата за отстояване на територия от улицата. Не достоен, войнствен, организиран израз на „езика на нечутите“. А яростен, хаотичен изблик на гняв срещу институцията, отговорна за причиняването на толкова много жестокост и страдания на куиър хората в града.
През първата нощ на бунта са ранени най-малко четирима полицаи от нюйоркската полиция, според собствените им данни. Протестиращите палят огньове в кофите за боклук, рисуват графити, хвърлят тухли и бутилки по полицаите, боклуци по улиците и унищожават паркомат. Към всеки „мирен протестиращ“ днес: ако настоявате, че насилственият протест винаги е контрапродуктивен, куиър историята не е на ваша страна.
Това е многорасов бунт без лидери. Няма „искания“. Събитията не са спонсорирани от нито една организация. Съвременните твърдения, че Стоунуол е бил „ръководен“ от чернокожи транс жени или хора от други специфични за идентичността категории, макар и заслужаващи възхищение заради усилията да възстановят справедливостта спрямо изключените от историята, не успяват да уловят флуидният, безлидерски характер на бунта. Макар да се водят безкрайни спорове за това кой е хвърлил първата тухла или за точните демографски характеристики на тълпата, доказателствата, с които разполагаме от снимките и съвременните разкази, ясно показват едно нещо: това е яростна атака срещу полицията, извършена от многобройна група млади куиър хора, предимно от мъжки пол, но с разнообразно изразяване на пола, без одобрението или ръководството на някоя група. Участват политически радикали, но мнозинството от хората по улиците са разгневени куиър хора без особена принадлежност към някоя организация или идеология, на които им е писнало от потисничеството, с което се сблъскват всеки ден.
Самоназовани „лидери на общността“ от нюйоркското общество „Маташин“ критикуват бунтовете. Те поставят надпис на разбития Stonewall Inn, с който се опитват да накарат бунтовниците да се държат прилично:
„Ние, хомосексуалните, се обръщаме към нашите хора с молба да помогнат за поддържането на мирно и тихо поведение по улиците на Вилидж.“
Защо „Маташин“ – най-активната група за правата на гей хората в града по това време – иска да предотврати конфликт с полицията? Отчасти, защото от години са водили преговори с полицията на Ню Йорк, надявайки се да ограничат усилията на служителите от отдела за борба с пороците да залавят мъже, търсещи сексуални отношения с други мъже. Тяхна заслуга е, че усилията им са помогнали да се намалят значително някои форми на полицейски тормоз, насочени срещу гей хората. В същото време те се утвърждават като посредници и представители на гей общността пред полицията – и сега натрупаната от тях власт беше застрашена от неуправляеми, възмутени куиър хора, които отказват да преговарят.
Обърнете внимание на ранното използване на тактики за борба с бунтовниците, основани на идентичността. „Нашите“ хора?
Стоунуол е младежки бунт. Младите хора, които се събират в бара и около него – много от тях уличници или секс работници, в голямата си част бездомни или с несигурно жилище – бяха най-агресивно таргетирани от полицията, и най-силно експлоатирани от индустрията на баровете, управлявана от мафията, и от по-възрастните, по-богати куиър хора. Ню Йорк Таймс съобщава за втората нощ на размирици със заглавието „Полицията отново се нахвърля върху младежите от Вилидж“, а повечето наблюдатели коментират колко млади са били повечето от участниците в боя. Както и в разгръщащите се днес възстания, младите хора, които нямат какво да губят, които не са сдържани от колебанията или тежестите на по-възрастните, са тези, които тласкат борбата напред.
Децата са добре
Стоунуол е забавен. Кралиците танцуват кан-кан пред полицията в забавен драг. Протестиращите тичат наоколо, флиртуват, лагеруват, подиграват се на полицаите, пеят и като цяло се наслаждават на вълнуващата атмосфера на споделената съпротива. Културата на закачливо противопоставяне, която младите куиър хора на улицата са развивали в продължение на много години, е неразделен елемент от бунтовете, който им позволява да преодолеят страха и насилието и да дадат израз на гнева си.
Така че има важни отгласи между днешните бунтове и каталитичната сила на Стоунуолските бунтове преди половин век. Както движението за хомосексуално освобождение от 1969 г. насам, така и движенията Black Lives Matter („Животът на чернокожите има значение“) от последните години избухнаха в общественото съзнание след бунтове срещу полицията – не мирни протести, не изграждане на организации, не „печелене на сърца и умове“, не мобилизиране на „съюзници“. Общите характеристики на тези две въстания и обстоятелствата, които ги провокираха, предлагат полезни прозрения за социалните бунтовници днес.
Бунтовете могат да подействат там, където мирният протест не работи.
Поразителното в случая с нападението над „Стоунуол Ин” и убийството на Джордж Флойд е, че и двете събития са нещо напълно нормално. Набезите, тормозът, насилието и масовите арести на хора с хомосексуална ориентация са били нещо обичайно в САЩ през 1969 г.; насилието срещу чернокожи и полицейските убийства са трагично обичайни явления в САЩ днес. Тези протестни взривове не се случиха, защото несправедливостите, които ги предизвикаха, бяха необикновени. Нито хетеросексуалното общество през 1969 г., нито бялото общество през 2020 г. внезапно са обърнали внимание на хомофобското и расисткото полицейско насилие, защото нещо се е променило в самото насилие.
Било е нормално полицията да бие млади гей хора. Новото през 1969 г. е, че се дава отпор.
И нито един от тези бунтове не е бил първият път, в който активисти са протестирали срещу въпросната несправедливост. През 1969 г. в Ню Йорк активистите вече от години работят за ограничаване на полицейския тормоз; в други градове започват да се провеждат малки протести срещу полицейския тормоз срещу гей хора. По подобен начин протестите срещу расисткото полицейско насилие избухват постоянно в САЩ в продължение на много години.
Какво се променя? И при бунтовете в Стоунуол, и при демонстрациите за справедливост за Джордж Флойд разликата е, че протестиращите започват да използват тактики, които прекъсват закона и реда, уважението, ненасилието и разрешението на властите. По този начин те нарушават нормите, установени както от обществото като цяло, така и от собствените им движения. Едва след като прибягнаха до физическа борба срещу полицията в Ню Йорк и Минеаполис бунтовниците успяха да принудят властимащите да дадат приоритет на разглеждането на неправдите срещу тях. Едва след като се изправиха успешно срещу полицията със сила, те вдъхновиха предизвикателната съпротива, която се разпространи като горски пожар из цялата страна, променяйки трайно контекста, в който американците разбират живота на гей хората и чернокожите.
Мултирасовите движения без лидери са мощни.
В рамките на една седмица след убийството на Джордж Флойд във всички 50 щата на САЩ се проведоха протести за солидарност, а скоро след това и в над 50 държави по света. Това се случи благодарение на автономната инициатива на безброй обикновени хора, много от които не бяха свързани с официални организации и активистки мрежи, които искаха да покажат подкрепа за бунтовниците в Минеаполис и да оспорят расизма и полицейската власт на местно ниво. На много места в един и същи ден се проведоха множество демонстрации, което позволи на хората да участват, когато и където могат, и да изберат предпочитаната от тях тактика, степен на риск и политическа рамка. Тази децентрализация и липсата на формално ръководство увеличиха максимално участието и намалиха до минимум риска от координирани репресии, тъй като от многоглавата хидра на движението се появиха безброй форми на съпротива.
Това повтаря рамката на разпространението на фракциите на Фронта за гей освобождение, които избуяват в САЩ след бунтовете в Стоунуол. През 1969 и 1970 г. възникват буквално стотици групи, много от които на места, където никога не е съществувала гей организация; макар че много от тях не просъществуват дълго, спомагат за радикализирането на цяло поколение млади гейове и лесбийки, разширявайки експоненциално видимостта на общността и формите на активизъм, които тя поражда. Докато по-късно през 70-те и 80-те години на ХХ в. постепенно се появяват национални организации, които пренасочват енергията на обикновените хора към лобиране и централизирани политически кампании, ЛГБТК+ движението остава упорито децентрализирано, като навсякъде има много местни вариации и възможности за участие на обикновените хора.
В рамките на една година след бунтовете в Стоунуол много от участниците във Фронта на гей освобождението, разочаровани от закостенялото сексистко, антитранс* и расистко отношение, с което се сблъскват в новите групи, се отделят, за да създадат лесбийски феминистки, транс* и/или фокусирани върху Глобалния юг или цветнокожи куиър организации. В днешната епоха на пресечена политика все повече хора признават тези проблеми и ги поставят като приоритет; по-специално ЛГБТК+ организациите подчертават и поставят в центъра на вниманието борбата на хората с различен цвят на кожата. Движението Black Lives Matter се е поучило от критиките на предишните борби за освобождение на чернокожите, като е интегрирало в организацията си фокуса върху пола и сексуалността и вътрешнообщностните различия, което укрепва демонстрациите по неоценим начин.
Въпреки че много наблюдатели отбелязват мултирасовия характер на демонстрациите в САЩ след убийството на Флойд, продължават да съществуват значителни разногласия относно това как да се разбира динамиката между участниците, позиционирани по различен начин по отношение на превъзходството на бялата раса и насилието срещу чернокожите. Независимо дали са „съюзници” или съучастници, последователи на чернокожото лидерство или автономни бунтовници, търсещи собствено освобождение, не-чернокожите протестиращи трябва да се стремят да изграждат постоянни отношения на доверие с чернокожите бунтовници, докато разработваме нови модели за борба.
Младите хора поемат инициативата.
Стоунуолските бунтове и бунтовете за справедливост за Джордж Флойд бяха катализирани от широкото участие на радикални младежи, които до голяма степен действаха извън каналите, предпочитани от по-възрастните активисти и представители на властта. Днес също трябва да поставим в центъра дейността на бунтуващите се млади хора – да се стремим да подкрепяме техните инициативи, вместо да се опитваме да ги направляваме или контролираме. По-възрастните поколения с по-голям опит в протестите могат да предложат ценни умения и ресурси – от улични тактики и мерки за сигурност до връзки за парични гаранции. Но отговорите, които видяхме от „старейшините на движението“ на двата бунта, показват, че много от тях ще се опитат да забавят движението и да го пренасочат към конвенционална политика, която рецентрализира тяхното лидерство – ако им позволим.
Съпротивата трябва да бъде радостна.
Протестите за правата на чернокожите се различават значително по своя характер и тон, но както сочат много свидетелства, наред с траура и гнева е широко разпространена и атмосферата на закачливо, отдадено противопоставяне. Музиката и танцът изиграха решаваща роля в изграждането на смелостта и енергията на тълпите, а острият хумор на мийм културата вдъхнови творчество и помогна за разпространението на посланията на движението. Опирайки се на решаващата роля на музиката и културата през вековете на борбите за свобода на чернокожите и подхващайки новаторското съчетаване на изкуство и авангардна куиър естетика от ACT-UP и други по-нови движения, тези демонстрации се опират на дълга традиция на радостна съпротива срещу властта.
Преди и сега.
50 години от отбелязването на бунтовете в Стоунуол
През 2020 се навършват 50 години от първите шествия в памет на съпротивата на куиър бунтарите в Стоунуол. Шествието Christopher Street Liberation Day March (Ден на освобождението на улица „Кристофър“) в Ню Йорк – по-деполитизираният термин „прайд“ се наложи едва години след това – и неговите аналози в Лос Анджелис, Чикаго и Сан Франциско отбелязаха появата на тенденция, която днес обхваща целия свят. Комерсиализацията на корпоративните фестивали Pride™ е подробно критикувана от радикалните куиър хора на всяка крачка. Но въпреки че антикапиталистическите настроения, макар и широко разпространени, не са били основополагащи за оформянето на Деня на освобождението или прайд шествията на много места, съпротивата срещу полицията винаги е била съществен аспект от тази история. Докато антикапиталистическите предизвикателства към корпоративния прайд продължават, борбата срещу полицията е преплетена със самите корени на колективната ни история, подчертавайки противоречията на полицеизираните и включващи полицаи прайдове.
Не просто горди, а непокорни.
От възхода на движението „Black Lives Matter“ след бунта във Фъргюсън избухнаха конфликти заради присъствието на полиция на прайд фестивалите в Торонто, Кълъмбъс и няколко други града. През 2019 година, по случай петдесетата годишнина от бунтовете в Стоунуол, демонстранти в Сан Франциско прекратиха шествието в знак на протест срещу включването на полицията, а в Ню Йорк голямо неразрешено шествие на куиър освобождението „Reclaim Pride“ предложи радикална алтернатива на наситения с полиция парад.
През 2020 година в Сан Франциско, Маями, Чикаго, Ню Йорк и много други градове ЛГБТК+ организаторите протестират, вместо да се забавляват, в знак на солидарност с Black Lives Matter. Тези събития подчертават антиполицейската история на прайда, като изрично отхвърлят полицейските разрешителни и всяка друга форма на сътрудничество с правоприлагащите органи. Когато бял организатор от Кристофър Стрийт Уест кандидатства за полицейско разрешително за солидарно шествие с Black Lives Matter в хода на планирането на Лос Анджелис Прайд, масовото недоволство принуди организацията да отмени заявлението и да се оттегли изцяло от организацията.
Въпреки че Стоунуол получава най-много отражение в пресата заради традицията на Прайда, за чието начало той спомогна, други гей бунтове като тези в Cooper’s Donuts в Лос Анджелис и Compton’s Cafeteria в Сан Франциско също предлагат важни уроци за днешните борби. Най-значимият бунт в историята на американското гей освободително движение след Стоунуол се случва на 21 май 1979 г., когато бившият полицай и политик Дан Уайт е осъден само за непредумишленото убийство на гей активиста и политик Харви Милк заедно с кмета на Сан Франциско Джордж Москон. Хиляди куиър бунтовници се сблъскват с полицията, палят служебни коли и нападат кметството на Сан Франциско. След „Бунтовете в бялата нощ“, както стават известни, един гей анархист прави ярка оценка на пътя напред:
Дали от пепелта на горящите полицейски коли ще се надигне новоизградената нация Стоунуол, зависи от гей хората, а не от техните самопровъзгласили се „лидери“. „Белият понеделник“ изкристализира позициите: разделителната линия е прокарана. Човек може да застане на страната на така наречените „бунтовници“ или на страната на полицията – но средно положение няма. В цялата страна се води битка, която продължава от години: мрачна, тиха битка, която до голяма степен не се признава, освен от жертвите ѝ, и не получава публичност, освен когато избухне на открито, както стана на 21 май. От едната страна е държавата, а от другата – гей общността.
Изберете страна.
Доскоро изглеждаше, че голяма част от ЛГБТК+ общността е избрала пътя на асимилацията, сътрудничейки си с държавата за сметка на уязвимите си членове и на всички, които са подложени на расово потисничество. Но конфликтите по отношение на полицейската охрана и прайда през последните години, които достигнаха своя връх в контекста на COVID-19 и протестите за солидарност с Джордж Флойд, показват дълбок и нарастващ разрив – и възможността за радикална трансформация. Може би куиър хората днес, вдъхновени от смелостта на Black Lives Matter и припомняйки си нашата собствена бунтовна история, са готови да преразгледат този избор.
Този път нека изберем правилната страна.
